Preslav RachevПреди няколко дни, отидох да гледам „Хроники за неудобната истина“ — един филм, който бих препоръчал на всеки, и най-вече, на тези, за които случилото се е просто една история, преразказвана от техните родители. Нарочно използвам думата “преразказана,” защото в голямата си степен, това е точно така. Без човек да извади фактите на масата, всичко друго са приказки за лека нощ. Някои са от типа “много страшно беше,” други са по-склонни да смекчат станалото с “ами, живи сме, било, каквото било.” А фактите, ами фактите, оставям на филма.
И все пак, „Хроники за неудобната истина“ само привидно засяга темата Чернобил. На едно по-дълбоко ниво, авторите целят да ни накарат да се замислим, дали сега, 40 г. след тези две (защо две, ще видите във филма) национални предателства, и няколко поколения по-късно, все още вървим напред не по своя воля, а водени от нечия ръка. И пак сме на кръстопът.
Привидно сме по-информирани — аз лично не познавам българин, който да не прекарва по няколко часа на ден, попивайки и споделяйки мнение в социалните мрежи. Често, дори и докато шофира. Представете си колко голямо трябва да е желанието да кажеш нещо, след като дори национален спорт като карането на автомобил отстъпва на заден план. Нормално, след като десетилетия наред не си можел, нещата се натрупват.
Обаче, нещо ме човърка — доколко нещата, за които говорим, мислите които ни терзаят, изборите които правим, са плод на собствено, информирано решение? Дали, зад всичко това отново не стои някой друг, който ни нашепва какво да мислим, а ние само го преразказваме със свои думи? И дали този някой няма отново да извърши национално предателство, прикривайки собствената си безпомощност? Не знам, както казваха преди време, “всеки сам си преценя.”
Гледайки плаката на филма, си помислих, какво ли щеше да е да мога да разговарям с родителите на детето с червената качулка. Не знам кои са, дали са живи, дали са в България. Не ми и трябва. Ще си представям. Следващите редове са плод на творческа измислица. Своеобразен преразказ:
- Бяхте ли на манифестацията тогава, на Първи май ‘86-а?
- Че кой не беше. В завода ни броиха.
- Валеше ли?
- Ръмеше. Мъжът ми носеше малката на раменете, с една червена мушама. Като на тоя плакат, дето ми го показваш.
- Не ви ли е яд, че са знаели и са премълчали?
- Кои са знаели? Те си бяха на трибуната. И те мокри.
- Е, мислите ли, че щяха да ви кажат?
- Да ми кажат какво, момче? Да не излизам? Хляб откъде, мляко откъде? Сега ми казват всичко. По телевизора, по телефона, денем и нощем. По-добре ли съм?
- Поне сега имате избор.
- Двайсет и седем. Днес ги преброих в бюлетината. На мен ми трябва един, ама да е свестен.
- И за кого гласувахте?
- За тия, дето ги познавам. И те лъжат, ама знам как лъжат. Новите не знам как ще ме излъжат.
- А малката с мушамата?
- В Мюнхен е. През ден звъни, и ми казва за кого да гласувам. Аз ѝ казвам: ти си тръгна, ти не си тук да те вали.
(Пауза.)
- Ти да не си от ония, дето се върнаха да ни оправят?
Want to explore instead? Fly with the time capsule 🛸