Кратка история на едно „защо“

Навярно животът ви е срещал с по едно от онези деца, които постоянно задават въпроси. “Мамо, това защо е така? Татко, защо не правим еди си какво? Бабо, …” Е, аз бях едно от точно тези хлапета. Което, в ранните, неосъзнати 90-те, неминуемо водеше до познатото мъмрене, “Стига си питал толкова много!”

Признавам, че поведението ми може би е било дразнещо на моменти. От гледната точка на възрастните, може би съм изглеждал като някакъв прът в колелото - постоянно забавяйки хода на машината с непрестанните си въпроси. А може би, дори са си мислели, че се опитвам да подроня авторитета им по някакъв свой, детски начин. Кой да ти каже - на някакво подсъзнателно ниво, може би съм правил точно това.

Родителите не понасят въпросите. Един въпрос може да постави под съмнение живота, който си оставил на автопилот. Разклаща статуквото, особено когато навикът е толкова стар, че вече дори не помниш защо продължаваш да го влачиш след себе си.

Някъде по пътя на живота, все пак научихме урока. Спряхме да питаме защо това или защо онова, защо правим нещата по определен начин, защо всичко това е нормално. Научиха ни, че добрият човек не задава въпроси - просто се качва в лодката и се носи по течението.

И тъкмо в това губим като общество: защото въпросът “защо” е там, където започва промяната.

Защо парите ни отиват в нечий джоб, а не за по-добро образование, здравеопазване, бъдеще на децата ни? Защо приемаме това за нормално. Защо смятаме, че е нещо, което винаги било така, и е обречено да бъде така? Въпроси като тези, ни карат да изпитваме неудобство, защото негласно нарушават мълчанието на съгласието. Подсказват, че онова, което всички приемат, всъщност не е прието от всички.

Едно стабилно гражданско общество не се държи от хората, които безропотно следват план-програмата. То се гради и доизгражда от онези, които не се свенят да запитат за какво изобщо е тази програма.

Поглеждайки назад си мисля, че възрастните около мен не са имали лоши намерения. Те просто са се опитвали да ми помогнат да се впиша в обществото. И да, това да се “впишеш” си е доста солидно преимущество. Понякога.

Но онова неспирно задаващо въпроси хлапе бе разбрало нещо за обществото - нещо, което много възрастни или отдавна са забравили, или просто си затварят очите:

Работата има значение. Вотът има значение. Протестите имат значение.

Но преди това трябва да има някой, който да посмее да попита.

Питай.

Продължавай да го правиш.

Дори когато хората се мръщят.

Особено тогава.